Гънроуз

 Пръстите му се стегнаха около тънкия молив. Очите му се затвориха и иначе симпатичното му лице, направи много неблагоприятна гримаса. Веждите му се навъсиха, устните му изписаха тънка права линия и несъзнателно той наведе глава на една страна, все едно очакваше това по някакъв начин да му помогне. 

 „Едно...“

 Собственият му глас прозвуча в главата му. Беше заглушен от друг глас, глас който всеки пък караше кожата му да настръхне и го караше да желае да се свие като куче под най-близката маса и да се надява, че скоро ритниците ще престанат. „Ти малко, неблагодарно изчадие! ...“ Монологът на баща му бе запечатан в съзнанието му до такава степен, че той все още можеше да си представи дебелият дъртофелник с най-дребните подробности. А това означаваше само още повече страх.

 „...две...“

 Усети как и другата му ръка изразява напрежението му като пръстите му се свиха в юмрук и ноктите започнаха да раздират кожата му. Баща му бе първия, който подстрекаваше силите му. Той виждаше в сина си средство за забогатяване, отмъщение, а защо не и малко разврат. В началото бе използвал страхът му, за да се възползва от заложбите на сина си. Бе помислил, че е станал непобедим. Жалка заблуда... жена му бе платила за неговите грешки. „Нейната смърт е твоя вина!“

„...тр...“


 -Гънроуз!


 Клепачите му хвръкнаха нагоре и разкриха две светло сини очи, който ако човек се загледаше достатъчно, разкриваха ужаса в тях. Те попаднаха на кръглото лице на барманката, която изглеждаше доста разтревожена за него.


 -Не, мерси Клеар. Мисля, че е време да си ходя. Стига съм те държал в тази дупка.


 Изправи се, извади някакви банкноти и ги остави на бара. Махна на жената, която все още го наблюдаваше с подозрение и излезе от празното заведение. Вдиша от студения въздух и се опита да си прочисти главата. След няколко секунди, когато беше доволен от ефекта на самоконтрола си се отправи обратно към скапания си малък апартамент, който наричаше свой дом.


 Баща му, въпреки че ѝ изневеряваше, дори посягаше от време на време, имаше някаква привързаност към майката на Гънроуз. След смъртта ѝ бе потънал дълбоко в пиянство, а синът му бе побягнал в момента, в който ръката на баща му, му бе разместила ченето. „Това е по твоя вина!“ Това бяха последните думи, които двамата си бяха разменили. И истината бе, че наистина бе по негова вина. Той бе спрял да използва силите си за прищявките на баща си. Всъщност бе спрял да ги използва за каквото и да било, защото бе видял какво всъщност може да постигне с тях и това го бе изплашило. Страхливец!



Страхливец... точно това бе той. Това и нищо повече. Когато бе побягнал беше на 15... Сега на 28 и почти нищо не се бе променило. Живееше в изолация. Говореше колкото се може по-малко, защото нямаше пълен контрол над дарбите си и избягваше контакт с повечето хора. Като че ли просто преживяваше, вместо да живееше. Защо просто не приключеше мъчението си? Защото бе страхливец... и нищо повече.


Tom Mison

Моля, добави расата на героя си, тъй като, след като прочетох, май не разбрах каква е! :)

Пропуск от моя страна ... Грешката е поправена

Добре дошъл при нас и приятно прекарване на първия ни потребител за новата година! ;3