Руините на Стария град

Мислите му блуждаеха докато моторът му с бясна скорост скъсяваше разстоянието, остаяйки зад себе си сенки на дървета и изоставени сгради. Не вярваше че ще напусне някога Окръг 4. Всъщност, правеше го често, но и нелегално. И никога до Окръг 0. Набързо си припомни впечатленията от изминалия ден. Окръг 0 бе пренаселен, разнообразен, смазващ и задушен. Отдавна не бе виждал силите си в действие и това го зарадва. Само трябва да идеш при точните хора и да зададеш правилните въпроси.

Тук дезертьорите от другите окръзи успяваха някак да си намерят място. Или да скрият произхода си, заличавайки отличителните си белези или да бъдат презрени от обществото за това че са изоставили окръга си. Някои се справяха, създаваха си семейство и се установяваха, забравяха откъде са дошли и ставаха част от тълпата на Окръг 0. А тези, които не забравиха и искаха да се борят за нещо по-добро, биваха отхвърлени.

Мракът се сгъсти,  на небето заблещукаха звезди. Настъпи нощ. Радваше се, че е далеч от мегаполиса, но нещо друго го тревожеше. Кого ще срещне в Руините. Дали щеше да бъде същия човек с когото се бе бил рамо до рамо? Едва ли.

Двигателят на мотора измърка и спря. Един азиатец му каза да почака  Около него бяха наизлезли хора, сбрали на групи около големи oгньове.

Четири следобед, добре дошло главоболие от Ада.
Не бе вярвал, че от безсъние можеше да получи мигрена, но от новини като тази бе предопределено да му се сцепи главата.
Някой бе душил наоколо. Някой, сиреч, дете на думите. Дете на думите, тоест, наемник с комисионна за главата му. Наемник, който, несъмнено щеше да бъде Йегермайстер, защото просто така работеше шибаният му късмет.
Сега работеше Рони, чернокож и внушителен пич от някогашна Минесота, сега шепа сива пепел, който се славеше като едно от малкото точни момчета в района, което не би продало брат в беда, като него, за дебела, зелена пачка. Та въпросният му съратник се бе появил с тази вест от границата преди няколко минута, донесена му Ян Си, по прякор Златния език - прочутият клюкарски глашатай.
Шапиро не бе свикнал да работи с прякори. Нито с подкупи. Още по-малко със съмнителни лица със звания на информатори. Но се налагаше, особено сега, когато се стараеше да си спечели възможно най-малко лоша слава пред останалите дезертьори.

Антъни си беше глупак! От безкористно смелите такива - най-трагичния вид и може би до пристигането му, главата на глупака щеше да виси на кабел, от някой трафопост, опърлена и обезобразена до неузнаваемост.

С разяждащо нежелание се качи в колата и потегли към уреченото, за среща, място в полите на окръга, където се събираше най-безполезната сган от безделници, друсалки и евтини предатели, които кръжаха около огъня на варели като болни нощни пеперуди, подмамени от смрадливата миризма на предателство.
Правеше го не от топли спомени, защото всички такива бяха заличени от онзи горчив отказ за подкрепа от страна на Антъни, а за да спаси живота на този малоумник, както той бе направил  преди време - искаше да са квит и толкова.
Когато пристигна, забеляза гъстото и пъстро население на приграничната зона, което се разсея в мига, в който тежкия военният му ботуш разсея задушлив прах във въздуха. Всред импровизирания, бетонен площад остана самотна сянка, подпряна на черен, метален звяр.
- Прибирай се, Йегермайстер... Не ти е тук мястото! - рече Шапиро, а изкорубените, бетонови скелети на умрелия град прокънтяха в ехото на словата му.