Години:.И нищичко не притежаваме.Освен, назаем, малко време. Връзка:"В театъра, скъпи мой, всеки тенекиен човек има шанса да открие сърцето си..."
Родно място:"светът принадлежи на тези, които биха предпочели да отидат твърде далеч, отколкото да се върнат."
Група:Деца на думите
Да не забравя Студът и спрелият ток през 90-те.Тъмно фоайе на кино "Което-не-му-помня-името", слепите дишащи гърбове на непознати.Все още се опитвам да разбера, какво правя тук.Нищо.Не помня нищо от случилото се.Поглеждам на страни,нагоре,надолу.Миризма на пуканки и кока-кола.Усещам как ръцете ми се потят.Как и какво правя тук? -Искаш ли пуканки,мили? -МОЛЯ? Женският глас , който се обърна към мен ме гледаше уплашено.Сякаш бях нейния любим , който явно е загубил паметта си и не помнеше нищо,но не бях.Ту ме гледаше влюбено, ту странно, ту ядосано.Опитваше се да разбере , какво се случва с мен,но и аз не можех. -Какво има?Пак ли? -Остави ме намира.Нито те познавам.Нито пък искам да те познавам. Тя се опита да хване ръката ми ,но понеже не обичаш друг човешки контакт освен моя собствен я ударих през ръката и замахах с пръст , за да не прави така.Понеже имаше хубава нежна ръка и не исках да остане без нея. Опитваше се да доказва тази глупава теория, че съм нейната половинка.Бръкна в джоба си и извади една снимка ,на която бях аз или пък моят двойник и тя. -Мале...Какво се случва с мен?
Спомняш ли си?
Седя в чакалнята на Доктор О'Браян и гледам родителите си вътре.Виждам как татко хваща ръката на мама и я стиска силно,а тя започва да плаче, след което лекаря слага ръка на рамото на баща ми и виждам по устните му как казва:"Съжалявам,но нищо не можем да направим по въпроса."След това затварям очи и ме няма за кратко време.Може би час-два не зная или по малко.Няма значение.
-Къде съм?
-Добре си.
-Не питам как съм,а къде съм и коя си ти?
Жената избухва с такъв глас, който може да спука тъпанчето ми.Сълзи навсякъде, хваща ме име целува по челото.
-В болница си.Аз съм майка ти.
Много яко ,нали?Получавах припадъци , от който , след като се събудя не помнех целия си живот.След време не се получаваха толкова често и можех да водя нормален живот,пиех хапчета.Не беше като онова момиче от класът ми , където спеше по две седмици и не можеше да се събуди. И тя имаше подобни припадъци ,но съвсем различни.Май ме бяха сложили в клас на изроди.Не възразявах.Те ме разбираха.Не бях получавам близо пет години.
Всеки път беше трудно.Показваха ми снимки,клипове , дневникът ми , в който си записвах всичко, за да не се изгубят спомените ми.
Пет Фев 28, 2014 1:19 pm by Alina Grace
