'i'm a foolish fragile spine...'

Posts : 14 Join date : 23.12.2013

[You must be registered and logged in to see this image.]
Джеремая 'Джем' Гароу. 27. дете на думите [дезертьор]. chris hemsworth.

Белите му дробове се свиха при поредната глътка остър дим. Синият акрил засъхваше по пръстите му. Четката минаваше отново и отново по бялото платно, запълнено от щрихите на лицето на младо момиче. Помещението на третия етаж в изоставеният мотел, достойно да бъде наречено квартира, бе изпълнено с нейни потрети. Всеки от тях превъзхождаше предишния. Постепенно сянката отстъпваше пред деликатни черти, плътни устни с мек розов нюанс и топли маслинено зелени очи. Антрето, свързано с малкия хол бе значително по-тясно помещение, когато всички тези портрети бяха подпряни до стените, така че всеки от тях да се вижда.
Без причина. Просто рисуваше и по някакъв начин усещаше греховете да падат един по един от плещите му. Все едно се прераждаше.
Ръката му застина във въздуха и четката се изплъзна от пръстите му като тупна глухо върху вехтия персийски килим. Картината бе завършена. Някъде зад него се извиваше дима на догарящата цигара, оставена на произвола на съдбата в стъкления пепелник върху дървената масичка. Краката му натежаха, когато сърцето му пропусна няколко удара. Студеният му поглед срещаше реалното отражение на нейните маслинено зелени очи. Все едно потъваше в тях и се връщаше със седмици назад, когато реално можеше да го направи. Тялото му полетя назад и се стовари върху вехтото кресло с прокъсана тапицерия. Въздухът се насити със стотици прашинки, видими на плътната струя дневна светлина, навлизаща през широкия френски прозорец, закрит от двете страни с плътни пердета. Джем отмести поглед към сивата фасада на отсрещната сграда, която можеше да види през същия малък и незакрит участък от прозореца. Дробовете му се свиха в нова болезнена агония, когато димът за пореден път се смеси с въздуха и се просмука в дрехите и косата му. Той не виждаше сивата фасада на сградата, а едни грациозни и плахи стъпки като на кошута.
Как по-точно нещата се объркаха до такава степен?

...

Три напълно идентични капки алена кръв замърсиха снега. Последваха ги нови и още по-нови. Костите на челюстта му, на скулите му треперeха и изпукваха болезнено под всеки нов удар. Новите снежинки се губеха сред русата му коса, а сивите му очи като че с нежелание следяха всеки един ефирен полет на заскрежените капчици. Болката нямаше значение, когато не бе физическа. Нещо вътре в него умираше далеч по-бързо, отколкото тялото му при всеки нов удар. Но знаеше, че заслужава това. Кожата на гърба му гореше при съприкосновението със снега, но не от студ, а от досега на прясните бледи рани с хапливите преспи. Златисто карамелената му кожа пребледняваше, докато първите конвулсии по тялото му подсказваха бавното отстъпване от бойното поле, на което той никога до този момент не бе присъствал активно. Животът му, бъдещето му, тялото му бяха в ръцете на друг. Душата му също принадлежеше на някой друг, но нея Джем бе на път загуби, защото спорен първия някой друг тя бе безполезна. Невидима отрова я умъртвяваше, превръщаше в пепел и най-лошото бе, че действаше по-бързо дори от кокаина, който бе способен да погуби и тялото. Преди две години отново някъде посред зимните месеци мъжът се намираше в почти идентично положение. Беше сам, неразбран и без идея за бъдещето си. Живееше ден за ден, от доза до доза, докато един ден отровата просто не отнемеше живота му. Животът му представляваше едно кошмарно бяло поле, над което мрачните скелети на дузина върби сплитаха голите си клони. Снежинките от сивото небе бяха просто късчета пепел. Човечността бе заровена в прокълната черна кутия някъде надълбоко у него. Беше просто жив труп, изчакващ последните си мигове, броящ последните секунди. Само че тогава нещата изглеждаха лесни...
Тихо хриптене се зараждаше в дробовете му, докато се давеше в собствената си кръв с вкус на морска сол и желязо, а отчаяно опитваше единствено да си поеме глътка въздух. Погледът му се разфокусира. Небето над него бе просто сиво петно като облаците губеха своите очертания. Болката приемаше своя физичен облик и всеки мускул в тялото му изтръпваше, всяка клетка агонизираше. Клепачите му натежаха, сухотата в гърлото му се засили, но нямаше сили да помоли за вода или да се обърне към снега. Животът просто напускаше тялото му, изоставяше го. Под лекия повей на северняка усети засъхналата кръв по устните си и осъзна колко жестко зъбите му се бяха впивали в тази така деликатна кожа. Ритъмът на сърцето му не се забави, дишането му стана по-тежко и по-дълбоко, докато не загуби всеки един спомен, потъвайки сред непрогледния мрак.
И това се повтаряше всеки път...

Administrator Posts : 206 Join date : 20.12.2013

Много хубав герой <33 Одобрен си, добре дошъл! smilee