Time is my friend 'til it ain't and runs out

Имаше нещо плашещо в това момче... Може би бе безразсъдния пламък в очите му, начина, по който искряха щом видеха нещо красиво. С голяма бързина той обаче можеше да смени изражението си. Да опустее... бушуващите му очи просто загасваха, предавайки всякакъв живот, какъвто някога бе вилнял в тялото му. Напоследък тези състояние на „тиха лудост” се повтарят все повече. Остава с часове, загледан в една точка, мълчалив и безкрайно спокоен, сякаш цялата Вселена е на прага му, той приема това и знае, че всичко ще е наред. Да, изражението му не е тъжно, не самотно или отчаяно, а наистина спокойно, сякаш се намира на стотици километри оттук. Тялото не му е нужно за тези „пътешествия” извън себе си. В болницата казаха че това е нормално за човек с неговите проблеми и в тези моменти трябва да се остави насаме, докато сам не дойде на себе си. Докторите казаха, че не могат да помогнат вече. Отказаха се. И те. И всички онези медици преди тях. И родителите му, всичките близки, които някога беше имал. Приятелите си отдавна забрави. Поне живата част от обществото им. Другите още се спотайват в сенките на собственото му съзнание.
Ако го бяхте срещнали преди години, щяхте да видите красотата му. Защото тя щеше да е явната му привлекателност. Нормално телосложение. Може би малко по-бледа кожа от обичайното, но все пак чиста кожа. Сега не можеше да се похвали с това. Той беше момчето-зомби. Човекът с най-много татуировки. И най-невероятното бе, че той сам не подозираше какво се появява на тялото му. Но този безпаметен феномен се повтаряше всяка вечер, когато сам сънуваше кошмари. Изникваха на най-неочаквани места, представляваха карти, глобуси, наръчници по анатомия, картини на Ван Гог и какво ли още не. Полека започна да се образува неговия костюм на скелет. Изрисуваха всички повърхности, до които сънищата успяха да се домогнат. Направиха фалангите на пръстите му, очертаха разкъсаните тъкани по тялото, разчертаха и преброиха ребрата му върху кожата. Изтръгнаха сърцето му и нарисуваха дупка върху кървящите му гърди. Той е шедьовър, истински ходеща книга с графики - chef d'oeuvre.
Реакцията беше мигновена. Хората започнаха да го заобикалят отдалеч. Майките придърпваха децата си настрана, щом пътищата им се пресичаха. „Недей, миличко, не гледай човека.” беше най-често срещаната реплика на спирката. Нощем младите, подплашени момичета усилваха крачката си из малките улици на Лондон, докато той оставаше безразличен призрак на фона на приглушените светлини от улични лампи.
Имаше и друга група хора, които смятаха тялото му за творение на изкуството. Често се съгласяваха да го снимат. Особено красивите, новаторски фотографи, които бяха готови да дадат половината си оборудване за модел като него. Та той беше невероятен! Не просто платно като обикновените хора, Джако беше някакво ново същество, носещо много белези, успял да изкара вътрешния си свят и да го апликира върху външната фасада на кожата си. Можеше да покаже на всички какво му се е случило, кой е той отвътре. Мастиленият човек с изтръгнато сърце. Хората бягаха при гледката, а той не извръщаше поглед. Нищо не казваше. Не се смееше. Беше... разбит, объркан, затворен и самотен. Беше построил черупката, която някога бе подобие на човешка плът, достатъчно здрава, за да го защитава от външните въздействия. Искаше някое тихо, сигурно място, на чиято трева да легне в тъмнината, да бъде погълнат от нея, да затвори очи и да повярва, че всичко е наред; че вселената няма начало и край; че хората не са просто машини; Имаше нужда от надежда. И всяка рисунка от тялото му крещеше „Аз съм ЖИВ,не виждаш ли?!?”, но отговор никога не получаваше. Защото хората не разбираха. А и да го разбираха, никога не си позволяваха да са съпричастни. Всеки има своите собствени демони, не му трябват и проблемите на други хора. Особено на толкова видимо разбити кукли на конци, като Джако. От далеч се виждаха конците му, които стърчаха от всички възможни ъгли на нарисуваната развалина, сякаш това щеше да я промени. Сякаш копчетата щяха да спрат да падат и пухът да излиза отвътре на върволици, да пада и да се губи някъде под повърхността. Сякаш някой щеше да чуе крясъците му... Сякаш някой щеше да забележи...


▶ 27
▶ крадец на сънища; дезертьор
▶ Rick Genest
▶ Shameless;; Firestarter;; Reckless;;
▶ Geschichtenerzähler
▶ Вярва в Безименното Нищо. Като цяло Отрицанието е неговата религия. Не се страхува от измислени богове, пороци, последици и адски мъки.
▶ Глух по избор [както паметта му, така и способността му да чува е избирателна, вслушва се в звуците на природата, но що се отнася до хора – предпочита да се осланя на другите си сетива --> хората ЛЪЖАТ и това за него е правило]
▶ Има усмивката на Чешърския Котарак. Тялото му е обезобразено /личен избор/, въпреки че той не вижда нещата така. Смята, че по този начин изкарва вътрешното навън т.е. че един вид може да го проектира върху кожата си, да бъде по-ясен към света около себе си. Няма срам. Нито заложени морални "ценности". Не се съобразява със забрани, не защото «са създадени да се нарушават», а защото просто са прекалено скучни – човек няма цяла вечност да се справя с глупостта на другите и особено с манията им за ред. Хаосът е неговият ред.
▶ Израснал е в семейството на добри родители – г-н и г-жа Хуберман, по-голям брат и по-малка сестра. Накратко, наистина много накратко, г-н и г-жа Перфектни родители биват избити, seine liebe Schwester умира от наследствена болест на сърцето, когато е едва на пет. Остават само двамата с брат му – прекалено отчуждени, за да продължат по пътя си заедно.
▶ Той никога не е разказвал историята си. И дълбоко се съмнява, че някога ще го направи.
▶ Негов учител става старец в покрайнините на Окръг 2, който заедно с плантациите си от лалета, отглежда и по-малко тревица – ей така за лично ползване и домашен чай през зимата. И въпреки че човекът не е съвсем с акъла си, майсторството лежи заспало под избледнялата му кожа, чакащо да се прехвърли на някого.
▶ обожава: истории, каквито и да е истории, живее чрез тях; ранното ставане – убеден е, че обикновено статистическия човек проспива по-голямата част от живота си и е силно против това; животни, особено папагали и маймуни; книги [това може да се счита и за негова обсесия, в жилището си няма толкова много мебели (по съвсем друга причина и вярване), но няма проблем  да подрежда кули от книги върху пода, докато стигнат собствената му височина];
▶ лошо качество: бяга от всеки, който му покаже намек за сближаване; бяга от всяко място, което му доскучее; не се връща втори път в бар, откъдето вече е събрал достатъчно истории
▶ мото: Едва когато загубим всичко сме свободни да направим каквото искаме.

Oдобрен си! добре дошъл!