with all the money in the world. you can't buy my respect. it's just a matter of pride but that's all I've got left...

leopold c. | late 20's | master | fc. tom riley | asexual

Когато вървеше навръщане от училище, всички го гледаха с презрение. И не заради чуждите, широк дрипи, които носеше, вероятно дарение от някой пиян клиент, а заради лошата слава на онова, което едва ли можеше да бъде побрано в думата “семейство, заключаващо се от двете единствени жени в неговия живот – майка му и баба му. Двете бяха сляпо отражение една на друга, макар необичайно много да не се понасяха за две еднородни капки мръсотия каквато бяха.  
Леополд беше на дванайсет и го разбираше.
Разбираше, че в този свят, в който да изкарваш пари с половата си принадлежност нищо  не можеше да бъде нормално. Бе някаква болна и уродлива анти-утопия.
Както по филмите, и неговия род имаше традиционна професия, но за жалост тя не се свързваше с бляскави пагони и социално уважение. Проституцията бе осново средство за препитание вече на трето поколение, а той бе разочарованието на цял полк лели и братовчедки, с прекалено ярко червило, които обикаляха бордея в оскъдни, бляскави облекла с липсващи пайети и накъсани мрежести чорапи.
И щом не ставаше за чукане, вършеше всичко останало. Макар, че мнозина от извратените души попаднали тук често хвърляха мръснишки поглед на бледните му бедра и тънък, девически ханш.

Предполагаше, че има нещо в него. Нещо...специално, не щеш ли.

Беше септемврийска нощ, от студените. Следваше светлината на джобното фенерче на Лукас и шумоленето на прекършените сухи листа под ботинките му.
Лукас беше полицай, който периодично наминаваше за по свирка при леля Нанси – груба мъжкарана с бицепс колкото водопроводна тръба, която пиеше по четири бири на закуска и без проблем можеше да поправи теч в банята, докато слуша Металика с Малборо в уста. Беше един от малкото хора, които ставаха за приказки сред обичайната тълпа от очилати чиновници, които го гледаха отвисоко, докато четеше Стайнбек на стълбите на бардака.
Лео сляпо сновеше зад него, леко сънен от късната следобедна дрямка, от която ченгето го бе измъкнало.
- Още много ли има? - нетърпеливо изхленчи той, докато подритваше с недоволство един камък вече около километър.
- Тук сме.
Обкръжаваше ги нищо друго освен гъста тъма, миризма на тиня и гръмовните крясъци на жабите, които се удряха в стената от гъсти борове и се връщаха обратно като оглушително ехо.
Лукас седна на един пън покрай малкия, миризлив гьол и запали цигара. Леополд го последва, ала дънерът бе тесен и едва побираше двама им. Стояха с долепени бедра един до друг, а по своето Лео усещаше студения повик на стоманения нож за дивеч, забучен на колана на ченгето.
Странно, но никога не бе изпитвал страх от острета. Намираше ги за странно красиви.
- Хайде?
- Хайде какво? - попита с недоумение Леополд, докато мислите му чуждо блуждаеха заедно с пръстите му по камата.
- Нали знаеш... Събличай се!
- Не знам за какво говориш? Аз не се чукам за пари... За каквото и да било друго също! - заяви той и се изправи, с намерението да си тръгне и да приключи това недоразумение в зародиш.
- И ти си курва като всички останали.
Понечи да пристъпи в слепия мрак, но силната ръка на мъжа го сграбчи и го запрати право в зеленясалата вода. Ръката му го държеше под повърхността и Леополд усети как Смъртта се усмихва в лицето му, докато устата му преливаше от горчива тиния. Но не усещаше трудност да диша, дори напротив – никога до сега не се бе чувствал по-удома от в това мочурище в този миг.
Силна струя, като могъщо морско чудовище, се издигна от средата на езерото и помете мъжа, приклещвайки го между два паднали борови трупа.
Леополд се изправи и се втурна напред, ала завари две побелели в безвремието очи и един корем, разпран от сребистото острие на ловния нож.

Тича.
Тича.
Тича.

Чувстваше се така, сякаш бе във вакуум. Не виждаше нищо пред себе си освен някаква пътеводна искрица.
Озова се насред пусто място. Хълм, под чийто могъщество се разстилаше китен, малък град, облян от златиста светлина. Пред него стоеше малка, фамилна крепост.  На вратата стоеше стара жена в зелена роба, която му открехна вратата.