Venus.
Posts : 12
Join date : 22.12.2013
 |  Заглавие: It's not easy to be Beckett.  Нед Дек 22, 2013 9:04 am | |
| Chloe Moretz
Името ѝ бе Венера Елизабет Бекет. Едно не навършило седемнадесет години момиче, чиято история беше достойна за книга, а по-късно за наистина вълнуващ драма филм. Наричаха я Венус/Винъс/. Сами се досещате, че този прякор идваше от английското наименование на планетата Венера, на която тя тъй или иначе беше кръстена. Живееше в окръг 4 откакто се помнеше, но той така и не ѝ бе донесъл нищо хубаво. По принцип живота в окръг Зеро не носеше нищо хубаво на кой да е свой обитател, мястото сякаш бе прокълнато и единствените печеливши бяха близките до Лидерите, но и те таяха в себе си страх, който ги караше да се усмихват фалшиво и да целуват нечий задници. И все пак да бъдеш дете на думите, не беше чак толкова лошо, но раждайки се в семейство, чийто желания са отвъд определението за алчност, Венус автоматично бе подписала смъртната си присъда. Или то, ако не смъртна, то такава в чийто долен ляв ъгъл с много ситни буквички, имаше една неизказана клауза, която гласеше "Всеки член на това семейство, работи само и единствено в името на бащата". И сега като се замисля, предвид факта че Венера бе единственото момиче от децата, то определено за нея това означаваше нещо по-лошо и от смъртна присъда. О, Богове, колко по-добре би било една мълния да я покоси точно сега и тя да си отиде на място.
Признавам си, тя ми е любимка. От всички съдби, за които ми се бе налагало да отговарям, най-жал ми ставаше за нея. Красиво русокосо момиче, с толкова ясни зелени очи, същинска изкусителка и горд бъдещ "разбивач на мъжки сърца". Да, определено тя ми е любимка и дори ме болеше докато вкарвах всички онези гадости в живота ѝ, когато детето си беше още дете. Едно същество, толкова чисто и неподправено, толкова красиво и галено, толкова алчно и егоистично. Сякаш нямаше на кой да се метне такава, беше ѝ заложено в кръвта да мрази и ненавижда, да желае всичко за себе си, да се бори до последен дъх в името на това да бъде права. И все пак ще потретя, тя ми е любимка. В един друг живот, може би щях да се боря за това да ѝ бъде по-лесно, или ако не лесно, то поне по-леко, защото момичето не заслужаваше такова семейство, не и такова, което имаше своята скрита клауза. Ах, ако някой напише историята ѝ, със сигурност ще купя книгата, само заради онова извратено желание да страдам заедно с нея, да изпитам всичките ѝ несполуки, да преживея всеки един момент, в който тя е стискала устни до кръв, за да не крещи от болка. Да крещи беше под новото ѝ, не издаваше че страда, не искаше допълнително да гали самочувствието, на поредното копеле, което се възползваше от неоформеното ѝ, все още детско тяло. Предпочиташе да стиска очи и да чака всичко да приключи, не пускаше дори една сълзичка - не, тя е твърде горда, за да покаже слабост. Тя е най-смелото дете, за чийто живот съм отговаряла. Още се питам, защо Бог създава такива животи и после се досещам, че аз съм Бог. Израза "Бог е жена" бе напълно верен. Бог, Съдба, Надежда, Вяра, Любов. Говорим за едно и също. Съставителката на животите. И ако сега някой ме попита, защо съм създала Венера, мога веднага да отговоря. Заради едно извратено желание. Все пак трябва да има и такива като Венус, нищо че извратеният ми мозък малко прекали докато си играеше с живота на бедното създание. Страданието ни прави по-силни, за това нека страда повече, нали ми е любимка.
- Брадичката горе, блеснал поглед и усмивка. - заръча съсухрена светлокоса жена. - Усмивка, Венера! - настоя след миг дамата, но лицето на русокосата остана все така каменно и безжизнено, нито един мускул не помръдна в изпълнение на заръката.
- Нетърпимо дете. – измърмори под носа си родителското тяло, след което поклати глава и приглади роклята на дъщеря си старателно. – Сякаш ще те заболи, ако изглеждаш щастлива, красотата не е вечна, нали знаеш? – продължи жената, като по-скоро говореше. Постоянно повтаряше неща от този род, едно време и тя е била също толкова красива колкото в момента бе дъщеря ѝ, тя дори завиждаше понякога на собственото си дете и доста често казваше неща от този род. Дамата нямаше право да бъде наричана със святата думичка "мамо", не само защото никога не се бе държала по този начин с детето си, ами и защото позволяваше на така наречения ѝ "баща" да прави бизнес от нея. Никога, нито веднъж, не се бе застъпила за дъщеря си, вероятно от страх да не бъде прокудена от семейството. Търпеше, стискаше зъби и тайничко се радваше, че вече "семейните" задачи не тежаха върху нейните плещи. Бе предала щафетата на дъщеря си и бързичко беше превърнала това крехко дете, в една преждевременно пораснала дама.
- Знам, че това което правиш не ти харесва. Повярвай ми някога и на мен ми се налагаше да правя абсолютно същото, но помисли от тази гледна точка. Правиш го в името на семейството. - светлокосата продължаваше да реди думи, сякаш от една страна се оправдаваше за това което караха дъщеря си да прави, а от друга страна си беше отдъхнала, че вече не е на нейно място. Венера от своя страна се изсмя и извъртя глава в посока, различна от лицето на майка си.
- Я пак, семейство ли каза? - попита детето. - Не ми е известна тази дума, съжалявам. - добави саркастично Венера.
- Внимавай с езика, дете. - сопна се майката, като отново използва същият епитет за да опише дъщеря си. Една свята думичка, която сама по себе си значеше толкова много, но в никакъв случай не отиваше на някой като Венус.
- Сама го каза, майко. Дете! - през зъби изрече русокосата, след което стисна челюстта си толкова силно, че усети неприятно схващане под брадичката.
- Мълчи вече, баща ти ще дойде след малко. - побърза да каже жената, след което завъртя дъщеря си с гръб към себе си и прихвана дългите ѝ руси коси във висока конска опашка, която след това нави на кок и прихвана с фиби.
Пет минути по-късно, Венера и майка ѝ, се намираха в тясната всекидневна на дома им. Тясна, не защото къщата бе малка, а защото имаше твърде много хора, които правеха помещението клаустрофобично. Цигарения дим се носеше из въздуха на тежки облаци, алкохола се лееше сякаш беше безобиден като чаша вода, а по малката холна маса се размотаваха пари, часовници, чипове от казино и карти. Бе една от ежегодните вечери на баща й, когато той и всичките му противни приятели, се събираха да играят комар. Естествено тук бяха и големите братя на Венера, които се смееха гръмко и дърпаха от дебелите кубински пури, които дори не знаеха как да пушат. Както вече споменах, Венера имаше злочестата съдба да бъде единственото момиче в семейството. Имаше трима по-големи братя. Най-големият - Тома, беше на двадесет и шест години, после следваше Крис на двадесет и две и най-малкия от тях - Михаил, който беше на двадесет. Вероятно ако Венера не се беше родила, баща й щеше да продължи с опитите за момиче, ако ще преди това да му се навъдят още пет сина.
- А, ето я и нея! - извика гръмко познат глас, след това малката Бекет усети нечия ръка върху задника си. Тя стисна силно ръцете си в юмруци и си даде за задача да не загубва контрол. - Само теб чакахме, красавице. - добави същият онзи глас, който по-късно я дръпна към себе си и я настани удобно във скута си, а Венера заби нокти в дланите си. Майка ѝ тихомълком застана до вратата и наведе поглед към пода, очаквайки само нечия поръчка за да припне като млада козичка. Баща й, бездушен и студен, се смееше на някаква безвкусна шега и хвърляше пари върху масата, без да обръща внимание на дебелия противен мъж, който обарваше дъщеря му пред очите му. А от братята й, единствено Крис бе вперил поглед в сестра си, целият наежен и напрегнат, готов всеки момент да скочи срещу мъжа и да му избоде очите. Единствено едно поклащане на глава от страна на Венера, го накара да си седи на задника.
По-късно, същата вечер безчувствените стъклени очи на Венус, се взираха в тавана на спално помещение. Голото ѝ тяло потрепваше периодично, заради студеният вятър който нахлуваше през отворения прозорец, съзнанието ѝ бе заето с това да се мрази, а слуха ѝ опитваше да игнорира равномерното хъркане на противния мъж до нея.
| |
|
