Преди да започна , преди да съм разкрил поне малкото от това , което ми позволява съвестта , ще ви кажа нещо - Вие знаете името ми , а не историята и преди да сте я научили се постарайте да разберете поне малко , защото не съм от тези ,които ще търпят нападки без оправдание. Не съм от хората , които биха затворили очите си , за да забравят и малкото нелепи грешки , които допуска слабия човешки разум. Причините ли ми болка , знайте ,че ще си отмъстя и няма да спра преди да превърна малкия ви рай в нещо по-зловещо и коварно от самия ад. Не съм съдист , но не мога да отрека ,че ми доставя удоволствие да гледам как другите страдат (само ако са го заслужили).Е , нека ви разкажа една малка част от моя живот , защото голяма част от мен не ми позволява да ви разкрия повече.
Вероятно сте чували ,че няма по-голяма травма и по-голямо предизвикателство от това да загубиш собственото си дете , и това е самата истина.И все пак , както е с всички други загуби, ако успееш да се поучиш от тази толкова дълбока болка и да я надмогнеш, то тогава ще можеш да постигнеш обзорен поглед върху наистина важните неща в живота (макар че аз не се интересувам от нищо).Туземните народи на Мексико и Гватемала са били подлагани на геноцид много пъти , което почти е изличило културите им.И все пак те продължават да чакат да се вслушаме в тях.Аз преживях моята собствена загуба , която заличи половината ми семейство , което имах не повече от 3 години , и единственото добро нещо , което получих от нея , е това ,че вече разбирам страдащите хора на нашата планета.Когато много семейства страдат ежедневно в Ирак , аз изпитвам дълбоко състрадание към тяхната загуба.Преди да споделя някои неща относно загубата на две от най-важните неща в живота ми , аз искам да кажа нещо. Не пращайте децата си на война сред хора , които не ги е грижа , че тези деца ще умрат.И ако умрат , знайте , че е било напразно...
Не , не съм пращал семейство си на война ... Просто го загубих в такава - във война , която започнах аз самия. Започнах война със самия себе си и погубих цялата си човечност под тъмното було на човешката лудост заедно с тези чиито сърца забравиха ритъма си.
Не осъзнавах ,че не си играя само със своя живот (всъщност дори това не знаех) , а и с живота на още двама - жена ми и синът ми. За пръв път в живота ми имаше нещо , която наистина имаше смисъл и сам си дадох възможността да му се порадвам само за няколко години , защото сам прекратих всичко , което бях започнал..Не обичам да говоря за това , нито пък за себе си като цяло , но едва ли имам избор ... Все пак преди да бъда съден трябва да кажа и нещо в защита (ако може така да се нарече). Това което бях тогава нямаше нищо общо с това , което съм сега. Забърквах се с грешните хора ,за да вадя лесни пари , които за сметка на това никак не бяха чисти. Не ми пукаше , знаех ,че го правя за семейството си ... Бях готов на всичко за да гледам жена си и сина си щастлива и явно в старанието си да постигна всичко това , аз бях и готов да ги убия , като по този начин убия всичко , което някога е имало значение за мен. Направих една грешна стъпка и подът под краката ми пропадна , направих я въпреки че знаех , че ходя по тънък лед. Сгреших , не си написах домашното и семейството ми плати за това. И може би беше за добро , въпреки че в това няма нищо хубаво ... Но ако не бе станало всичко това сега аз нямаше да съм този ,когото виждат очите ви , нямаше да се боря за справедливостта , да се радвам на болката , която запращам на чуждия гръб , за да дам някакво правосъдие (макар и малко ,защото светът е голям и пълен със злини)...Нямаше да се радвам на онази педантична лудост с човешки начала.Едва ли щях да разбирам скръбта и тъгата на хората... Превърнах се в човек , който вече не се бои от нищо ,защото няма какво да губи. Мъж , чийто поглед бе изпълнен с копнеж за болка , мрак и изпълнен с потайност , защото пред учите ми рядко се появяваха хубави гледки... Изпитвах гняв и понякога състрадателност (което доказваше ,че не съм толкова лош ..) , но това бяха единствените чувства вътре в мен. Посетих живота си на отмъщението ,което не е никаква справедливост , от мига ,в който загубих всичко. Исках да си отмъстя , знаейки ,че никога няма да върна семейството си , смисъла на живота си. Но успях да накажа тези , които бяха по-виновни за всичко това от самия мен. Имаше дни ,в които се обвинявах за загубата си , но краят им настъпи бързо. изтръгнах сърцето и чувствата си (съвсем преносно) и посветих разума , тялото си и дните си на работата си на черните капки гняв ,които всеки ден нежно галят вените ми и червените телца в тях , защото знаех ,че онези на вън можеха и имаха защо да се боят от мен...
Приказлив съм и мога да вътре лентата на живота си колкото искам .. Все пак това е способността си и миналото лесно може да ме извади извън контрол ,но пък бъдещето винаги ми харесва. Да открехнем едно малко прозорче и натам ? Ще ви разкажа съвсем накратко какво виждам през своите очи. Обещавам , ще бъде интересно и повярвай те ми , лудостта е много далеч от съзнанието ми!
Спомням си, че писмото пристигна по време на закуска.Беше пуснато в селото, с напечатан на машина адрес.Отворих го преди другите две писма с пощенското клеймо на Лондон.Вътре на лист хартия бяха залепени думи, съставени от букви, изрязани от някаква книга. Минута-две гледах думите, без да осъзнавам значението им. После ахнах...
Оказа се, че не съм единственият, получил подобно гнусно, цинично послание.
Първоначално злобните анонимни писма предизвикваха само отвращение и мъничко страх. Но след това започнаха да носят смърт...
И остана само въпросът - коя ще бъде следващата жертва и дали той щеше да съумее да реши загадката навреме.
Когато най-после ми свалиха гипса и според лекарите състоянието ми беше добро, сестрите ме придумаха да започна внимателно да раздвижвам краката си, а на мене вече ми беше писнало да ме третират като бебе, Маркъс Кент ми препоръча да отида и да поживея известно време в провинцията.
-Чист въздух, спокойствие, никаква работа - ето моята рецепта. Сестра ви ще се грижи за вас. Яжте, спете и почивайте, колкото е възможно повече.
Не го попитах дали отново ще мога да летя. Има въпроси, които човек не задава, защото се бои от отговорите. По същата причина през последните пет месеца нито веднъж не попитах дали ще бъда прикован към леглото за цял живот. Страхувах се от едно лицемерно, оптимистично уверение от страна на сестрата: ''Е, хайде сега, що за въпрос! Ние никога не разрешаваме на пациентите си да говорят по този начин!''
Така че не се бях интересувал и досега всичко беше наред. Нямаше да бъда безпомощен инвалид. Можех да движа краката си, да стоя на тях, а напоследък и да правя по няколко крачки. И ако се чувствах кат престрашило се бебе, което се учи да щапука, с треперещи колене и ватени терлички - това беше просто, защото усещах слабост и бях отвикнал да ходя, но всичко щеше да премине.
Маркъс Кент, точно от този тип лекар, който ми трябваше, отговори на незададените ми въпроси.
-Ще се възстановите напълно - каза той. - Не бяхме сигурни до миналия вторник, когато беше последният ви цялостен преглед, но сега вече у мене няма никакво съмнение. Ще отнеме обаче доста време. Ще бъде продължителна и мъчителна работа. Когато става дума за лекуване на нерви и мускули, мозъкът също трябва да помогне на тялото...
И всички в тази болница бяха толкова ''заслепени'' от счупените ми крака и стремежът си да ми помогнат да проходя отново, че съвсем не бяха обърнали внимание на един друг дребен за тогава проблем, който щеше да се превърне в нещо огромно. И може би щеше да е по-голям проблем за обществото отколкото за мен самия.
В съзнанието ми се случваше нещо, което малко по малко преобръщаше всичко и кой знае какво щеше да се случи, щом приключеше в ''бъркотията'' в главата ми.
Пет Фев 28, 2014 1:19 pm by Alina Grace
