Dum Spiro Spero.

Рейвън Шапиро | 40 | Дезертьор

Бе чувал само разказите на старите за Гулака, бе любимата тема на дядо му след втората чашка водка на вечеря, когато семейството весело жужеше и събаряше от плещите си злободневния товар. Дъртият почваше пияно да хрипти и с тих и монотонен глас като от обявление за ядрена експанзия, и подемаше все същия тягостен монолог.

Тогава беше на четири и все още бе Ростислав.  Зацивряше, започваше да се сополиви още на третото изречение на белобрадия и всичко за него и майка му завършваше с глад и приказката за Золушка.

Духът на лагерите го преследваше навсякъде, и разбрал, че няма лесно да се избави от него, той дори понякога си го представяше - беше сив, рахитичен и кокалест, облечен в дрипи и с тънък гласец на умиращ славей.

И за един миг всичко беше просто едно мъгливо видение на далечния хълм извън градчето му, извън Украйна изобщо. Но видението се приближи, обръгна го във вид уж на милиция, и го отведе без обяснение от дома му. А беше сряда, денят, в който майка му приготвяше блинове.

Седемнайстият си рожден ден, Ростислав прекара прикован към метален стол, заобиколен от анонимни мъже с палки и множество въпроси.
Същата съдба последва и пълнолетието, деветнайстия му рожден ден и така, докато той не заподозря, че честта на семейството му все пак, може би наистина не лежеше на нищо чисто, но бе прекалено късно.

Прибирайки се една нощ, видя в килията си тъмна фигура, разполагаща се на леглото му. Бе чувал достатъчно истории, за да предположи, че някой бе дошъл тихомълком да отнеме живота му. Това често се случваше в лагерите, ако някой е прекалено напорист, за да умре от умора. Ала уви. Приближавайки се, Ростислав видя една жилеста, окървавена ръка, а после целият силует на мъченик облечен в масленозелена, немска униформа. Мъжът дишаше едва-едва. Лицето му бе червено от засъхналата кръв и осеяно с малки, алени ямички от боя с бодлива тел, който не щеш ли, Ростислав познаваше, за жалост, интимно добре.
Подаде на непознатият канчето с вода и един от хаповете, които бе купил на черно от един лекар тук, и които криеше в дюшека.

7 години по-късно, Окръг 4

- Шапиро! - жена в бяла престилка търчеше след него, подлагайки на мъчение тънките си токчета. Рейвън крачеше с парадна стъпка и мъртвешка увереност.
- Искам да знам. Искам да знам всичко. - алените й устни трепереха като крилца на пеперуда.
- Питай лидера си, Анушка. Той има какво да разкаже.
- Знаеш, че излезеш ли от тази врата ще те преследват, животът ти ще бъде ад.
- Бил съм в Ада, Анушка. Аз съм чудовище, създадено от пъклените мъки, също като Него...