Лавандуловата долина

Posts : 57 Join date : 22.12.2013

И четвъртата сутрин на новодошлата МакКартни започна както предишните три. Събуди се от ужасно дразнещите гласове на хората, решили да си получат кафето още в шест сутринта, когато нормалните се опитваха да спят. Опита се да заглуши глупавите смехове и прехвърлени възклицания с възглавницата, но те успяваха да стигнат до ушите й. Въртя се в леглото, мъчейки се отново да заспи и да не въздъхва ядосано при всяко силно подрънкване на чаши и чинии от отсрещната стая. Е, не успя.

Беше шест и тридесет и три минути, когато се измъкна неудобния скърцащ матрак и купища ръждясал метал под него, тоест така нареченото легло, и прекоси пътят към банята, състоящ се от цели пет крачки.

-Да, трябва да се махна от тук. – промърмори тя през прозявка, докато си взимаше охлаждаш сутрешен душ.

Алиса имаше много пари, спечелени с не особено приемливи занаяти, но когато стигна до окръзите осъзна, че е профукала по-голямата част от тях. Не познаваше никого, не знаеше какво да прави и си нямаше и ни най-малка представа как може да си наеме къща или апартамент на подобно място. И ето как се бе озовала в гостилницата, по-скоро кръчма с няколко мизерни стаички, струващи много повече, отколкото би трябвало, но все пак можеше да си позволи. Нямаше търпение да измисли начин и да си намери по-добро местенце. Заслужаваше поне още един час спокоен сън.

Момичето подсуши косата си, която наскоро бе боядисала в тъмно кафяво, защото естественият й рус цвят й бе омръзнал, изми си зъбите, и се погрижи за тоалета си. Може и да живееше в гадни условия, но никога не би позволила да й липсва стил, независимо финансите. Облече разкъсани черни дънки, бяла блуза и кожено яке, след което грабна чантата си и надяна кожените кецове. Не се притесняваше от студа, бе свикнала и на жега и на минусови температури.

Не издържаше да се мотае из тази дупка и реши, че е време да разгледа какво има и извън окръг 2. Между другото, окръгът й допадаше и според нея предлагаше добри възможности да развие още повече дарбите си, затова смяташе да поостане и да си изгради добра позиция тук.

Излезе от старата сграда, като метна разсеяно ключа от стаята си на едрия досаден собственик, който не спираше да я дразни с непрестанните си коментари за всичко, което ги заобикаляше и с тъпия си навик да обикаля из коридорите поне по пет пъти нощем.

Половин час й отне да се ориентира и да излезе от огражденията на окръг втори. Още толкова се лута из покрайнините, докато най-сетне не си намери място, което да й хареса и където да поседи и да се наслади на сладка почивка без досадни стари пияници. Не знаеше къде се е озовала, ала не й пукаше особено.
Беше някак кротко и привличащо. А и беше наистина красиво. Не очакваше да намери нещо толкова недокоснато от човешка ръка, толкова необезпокоявано. Лилавият цвят й действаше ободряващо, а снегът на места прибавяше блясък. Настани се сред лавандулата и извади от чантата си стар оръфан тефтер, където си записваше всичко, което й бе направило някога впечатление и докато драскаше с накривен почерк по страниците, шум привлече вниманието й. Надигна глава и се огледа. Да, ето го. Първо помисли, че полудява. Не бе очаквала компания. После осъзна, че непознат младеж наистина се приближава към нея.
Хм, това ще е интересно, рече си . Изправи се и зачака мъжът да се приближи. Когато беше само на няколко крачки от нея, тя наклони глава и се усмихна весело.

-Какво търси един мистериозен странник сред тези скучни цветя? – попита МакКартни все така с усмивка и зачака отговор.

Posts : 8 Join date : 22.12.2013

Сънувал - несънувал първа среща
разделял - неразделял своя сън,

Тази вечер отново сънува seine Liebe Schwester...
Тя нахлуваше в съня му като буря със своите вятърни коси, които сякаш го задушаваха нощем. И това му се струваше най-отвратително от всичко, именно тихия ужас, в който сънищата му го приспиваха. Джако искаше да вика, да крещи, да събаря и да се урагани, но вместо това спеше в някакво прикрито напрежение с избили потни капчици по челото, очи, пълни с кръв на сутринта и изморено тяло, сякаш било се през цялата нощ. Когато се стовари от единичния матрак върху дъсчения под, Джако усети студенината на зората по тези места. Тя привлече бледа усмивка на устните му и той прегърна хладнината с разтворени ръце. Всичко бе по-добре, отколкото да останеш в капана на сънищата си.

Умирал - неумирал с тайно слово,
измамван - неизмамван от жена,

Необитаемата къща, която беше избрал за свои временен дом, приличаше меко казано на съборетина с половин покрив. Ако погледнем от положителната страна – това може би е в следствие на течащ ремонт; хората, живеещи тук сигурно имаха надежди за вечно лято, чието слънце да ги топли през половината завивка на четирите стени; Но ако все пак трябва да бъдем реалисти ще видим малка, занемарена постройка, оцветена в нечия лудост. През стените бяха минали ръцете на времето и на многото разрушители и създатели, от които то бе изтъкано. Някои се задоволяваха с крайче, с кръг или правоъгълник. Но творчеството при други бе като живителен сок, който се насъбираше във вените, пулсираше лудо по пътищата им, а когато станеше прекалено много – то убиваше приемника си и се разливаше като пяна по стените. Покривът стърчеше заплашително отстрани на сградата. А ако някой влезеше вътре, щеше да види как земята се разделя на два големи правоъгълника: защитената тъмнината на керемидената покривка и още една – осветена от слънчевата светлина, гола трева, която не признаваше тавани.

Загубил - незагубил чувство нежно,
намерил - ненамерил свой обет,

Изтръска одеялото за пикник, което ползваше за свой юрган. Хвърли го отново върху матрака, като издърпа краищата сякаш е някоя луксозна завивка в многозвезден хотел. Провери набързо дали тялото му отново не е станало жертва на нова татуировка, но щом не намери такава съществото му се отпусна и отдаде на примамливите слънчеви лъчи. Нямаше никакви по-специални планове. Всъщност не мислеше за нищо специално. Сънят му се струваше далечен и чужд, сякаш е бил нечий друг, а той е бил просто публика в театър. И въпреки обзелото го спокойствие, той реши да се махне от „Хралупата” за известно време да не би музата от снощи да се спотайва, скрита в някой ъгъл...

Заричал - незаричал огън вечен,
издигал - неиздигал длан за мъст,

Изтръгна се от познатите му планински и слизайки по склоновете й, срещаше най-чудати рунтави животинки, които се шмугваха измежду краката му и се скриваха в сигурността на храстите. Джако набра няколко горски плодове по пътя си. Не знаеше какви са тези обли лилавеещи топчета, но и не го интересуваше. Имаше си теория, че щом нещо ще го трови, то е добре дошло. Пък щом е сладко, още по-добре, поне няма да агонизира последните си мигове в горчивата смазка на някоя отрова.

Откривал - неоткривал радост жива,
очаквал - неочаквал, пял - непял...

Тогава я видя. Или чу. Не разбра как се разигра тази сцена от импровизираната пиеса. Не беше виждал човешко същество от няколко дни, бродене в планината. Малко се осмеляваха да се качват нагоре, но тук в тези заравнености трябваше да предположи, че случайна среща е съвсем в реда на нещата. Една от утехите му бе, че не бе виждал това момиче преди. Това, означаваше, че няма да му се четат поуки днес и да се обяснява за своите дезертьорски позиции, което прие като дългоочакван подарък в тази хубава сутрин.

- Напротив. Те съвсем не са скучни. Дори бих казал, че са по-интересни от повечето хора наоколо. – кимна й Джако. – Стига да знаеш кои стават за разговор. – повечето имаха някакъв странен цикламен оттенък, който слънцето правеше бледорозов. – Ами какво търси една непозната госпожица по тези места?

Posts : 57 Join date : 22.12.2013

-Е, може и да не са толкова скучни, но да си призная, не обръщам голямо внимание на природата и подобни чудесии. Имам си доста проблеми, че да ми остава време и за такива дребни работи. – рече Алиса и сви рамене.

Да бъдем честни, тя бе един мъничък материалист. Много повече би се зарадвала на пачка пари, отколкото на букет от шарени цветя с пленителен аромат. Парите, луксът, богатствата, това я правеше много по-щастлива от необятна зелена поляна отрупана с лавандула.

Може би ако животът не я бе прецакал така, когато беше още малка, сега всичко щеше да е различно и самата тя да е човек с повече принципи, възпитание и различна гледна точка за света. Но едно дете можеше да получи такива само от родителите си, а нейните си бяха отишли от този свят много рано. Научиха я на толкова малко неща, оставиха я да се оправя сама. Да, МакКартни обвиняваше родителите й, че са мъртви, колкото и глупаво и безсмислено да звучеше.Но какво да прави едно момиче, изведнъж останало съвсем само? Трябваше да се справи сама, бяха я зарязали на произвола на съдбата, не само родителите й, но и другите й роднини. Така и направи. Справи се сама, порасна и научи това от живота, което пожела. Превърна се от добро момиченце в непоколебима и надменна жена със склонност към парите и силата, и непукизъм към доста неща. Може би ако родителите й я бяха научили да цени красотата на живота и да изпитва благодарност за всичко, което има, сега всичко щеше да е различно.

Алиса бе вперила потънал в миналото поглед, в който се четеше истинска обида, но и гордост. Когато се сети, че ще е добре да продължи разговора с младежа пред нея, тя ядно смачка най-близката лавандула с кеца си, повтаряйки си наум, че мрази семейството си, и същевременно се усмихна и заговори:

-Непознатата госпожица е нова в окръга си, отседнала е в мизерна дупка и не може да подреди мислите си там, а ако беше останала още малко щеше да отиде и да заколи досадните пияници, които разваляха спокойствието. Пък и е любопитна какво се намира и извън окръг 2. Все пак планира да остане тук дълго.

Така си беше. Ако за едно нещо, което беше получила от родителите си, бе доволна, то това бяха дарбите, които наследи. Възползвала се бе от тях още преди да намери окръзите, но често губеше контрол и нещата тръгваха на зле. Изпитваше яд, че не се бе научила да контролира хипнотизирането и създаването на илюзии по-рано, за да може да ги използва, за да взима пари, вместо да се отдава на онзи глупав бизнес, към който бе тръгнала.

Мразеше това, че от седмица насам все повече мислеше за миналото. Трябваше да спре и да започне начисто тук, както вече опитваше.

Въздъхна и насочи вниманието си към мъжът. Опита се да го прецени. Изглеждаше интересна личност. Татуировките му особено я заинтригуваха. Смяташе, че ще се окаже идеален за първо приятелство, познанство, нещо такова. Не държеше много на приятелите си, не й пукаше много за тях, но пък настояваше да познава много хора и да е в центъра на вниманието.

Можеше пък сега най-сетне да намери хора, за които наистина да й пука. Да започнем с непознатия мистериозен господин, появил се случайно сред лилавите лавандули.

- Извинявай, че съм така разсеяна, просто не е лесно да си нов тук и да се мъчиш да разбереш как се оцелява на подобно място. – тя се засмя и сви рамене. – Къде ми е ума, съвсем забравих да се представя. Аз съм Алиса МакКартни, приятно ми е. – я виж ти, днес бе особено мила и любезна. Не беше обичайно за нея. – А ти си? – поколеба се незнайно защо и после допълни: - От кой окръг си?